В даоистката традиция името Лиедзъ (Liezi), или Ле Юкоу, принадлежи на мъдрец, живял според преданието около V–IV век пр. Хр. в царство Джън. За живота му се знае малко. Още Джуандзъ го споменава като човек, който умеел да се носи по вятъра, и този образ го превръща по-скоро в легенда, отколкото в историческа фигура. На него се приписва трактатът „Лиедзъ“, който заедно с „Дао дъ дзин“ на Лаодзъ и „Джуандзъ“ се смята за една от трите основни книги на даоизма. През династията Тан книгата получава почетното име „Истинска книга за пълната пустота“.
Съвременните изследователи смятат, че текстът в познатия ни вид е съставен и редактиран значително по-късно, около III–IV век сл. Хр. Това не намалява стойността му като свидетелство за даоистката мисъл. Книгата е изградена от кратки притчи, диалози и анекдоти. Чрез тях се говори за относителността на знанието, за съня и действителността, за живота и смъртта и за естественото следване на пътя.
Именно оттам идват някои от най-популярните китайски сюжети: за стареца, който премествал планини, за човека от Ци, който се страхувал, че небето ще падне, и за приятелството между музиканта Бо Я и Джун Дзъци.
